Така, недоверието в мен прелива. То от възрастта е, още малко остана и няма да съм тийнейджър вече. Загубих вяра в повечето хора около мен, не че са ми причинили нещо, напротив. Даже май се опитват да ме разберат, ама как да им обясни човек, че не иска да го разбират в момента. Месеци наред се трудих над това да ми стане все по-объркано в главата, да открия в себе си онази лудост, присъща на творците. Е, в известен смисъл успях. Успях да издигна стена между мен и многото познати. В един момент осъзнах, че не мога да отделям толкова много от позитивната си енергия за общуване. Просто не ми оставаше нищо, никаква креативна енергия с която да боравя. И така. Лятото свърши и аз се затворих в себе си. Приятно и опияняващо чувство. Не те е грижа за нищо, за никой, вървиш по пътищата които чертаеш наум. Скъсал си с приятелката си, още една тежест я няма. Аха аха да полетиш.
Минават два, три месеца и ти се събуждаш. Сам. Ама много сам. Дори не се чудиш къде са отишли всички, много добре знаеш че си ги отпратил сам. И така. Сега ти е зле. Скован ум в сковано тяло. Утре е нова година. Бившата се е върнала и ще отидеш при нея. За да не си сам на нова година, нали не трябва човек да я посреща сам. И все пак аз си знам, докато не се влюбиш отново, ще бъдеш сам.
punkt
Няма коментари:
Публикуване на коментар