Къде искаш да отидем?

- Къде искаш да отидем, какво искаш да видиш?

- Ето тук, този град на север...

- Там е много далеч, ще трябва да пренощуваме някъде.

- Добре де, а на тези острови?

- Не е невъзможно, но е малко сложно... Искаш ли да разгледаме някой пътеводител и да решим?

Толкова практична и рационална идея, никога нямаше да се сетя. След 10 минути се озовахме в една книжарница в центъра. Тя дърпаше разни книги от последните рафтове, а аз надничах под полата ѝ. Накрая извади доста дебела тухла на езика ѝ и започна да ми показва картинки. Нищо не ми хвана окото; защо просто не седнем в някое кафе, чайна или пейка? Къде ме кара сега да ходя? Преди малко се шегувах за тези острови... А онзи град просто има много странно име. Има време и там да отида.

- Чакай, ще питам брат ми къде да отидем.

- (Whatever)…

- Искаш ли ето тук?

- Амиии, добре... Какво има там?

- Пристанище. Едно от най-големите.

- Ок. Кога отиваме?

- Сега. Пътят до там е един час.

Аз ли бях тъп или тя беше луда... По-скоро аз бях и двете.

- Скоро тук е Коледа. Навсякъде е пълно с традиционни сладки. Искаш ли да ги пробваш?

- Да, досега нищо традиционно не съм пробвал.

- Ето, тези са типични.

- Дай един пакет.

По пътя към гарата ги отворих и започнах да ръфам. Нещо като малки ореховки, без орехи и с много шоколад. Колко са сладкииииииииииии... блеъх!

- Харесват ли ти?

- Да, да, много! Ъхъ! – ебава ли се с мен... толкова са много в пакета, никога няма да ги свърша, а само от две вече се чувствам сладък като близалка. – Искаш ли?

- Не, благодаря.

След малко пак се намирахме там, където се срещнахме за пръв път. Там ми купи билет и се насочихме към перона. Започна да разказва за Африка. Щяла да ходи там на сърф с приятелка на Нова година. Звучеше яко, но се почувствах някак задръстен с това Черно море всяка година. При това само на южната част.

- Ти можеш ли да караш сърф?

- Не, там ще имаме уроци. Вие карате ли в твоята страна?

- Да, някои хора ходят в Турция. Там има места...

Какво ѝ обяснявах, всичко, което знам е от „Прогноза”. Междувременно влакът потегли и разговорът заспа. Аз се нахвърлих върху моите бонбони, а тя се загледа навън през прозореца. Беше късен Ноември, облаците се гушеха един в друг като намачкан памук, но не валеше. На тези ширини нямаше бели нощи, но се съмнявах за сините дни. На моменти погледите ни се срещаха, но след миг всеки се обръщаше в неговата посока. Колко гадни сладки – толкова сладки и все пак толкова пристрастяващи. Вече бях минал половината пакет, но все си казвах „този е последният”...Проблемът определено не е в мен, а в тях.

След около час пристигнахме. Надявам се, че няма да имам честта да се срещна с брат ѝ.

Отвън гарата имаше огромен ремонт – сякаш копаеха за нефт. Зад машините, знаците и мрежите се извисяваше небостъргач. Мисля, че приличаше на онзи от последните мисии на Макс Пейн. След като излязохме от лабиринтите на строителната площадка се насочихме към туристически център. Там имаше много брошурки, на които нямаше кой знае какво. Служителката ѝ показа откъде да се мине за един пълен сайтсиинг.

- Тук има много повече коли.

- Да този град е по-различен – много по-голям и по-индустриален. Нали ти казах за пристанището.

- Да, но знаех и отпреди. Тук има много различни хора. Имате ли много имигранти?

- Имаме. Индонезия, Арабските държави, Турция...

- Българи?

- Не, не мисля, но може би. Не сте много.

- Имаме много студенти тук, които учат. Имате добра образователна система.

- ...

- Какво е това?

- Кое?

- Ето тази сграда?

- Бюро за безработни.

- Повтаря се на всеки ъгъл.

- Ъмм... нужни са.

Ако не бях с нея най-вероятно щях да се загубя. Наистина нямаше какво да се види, пък и времето беше скапано. Но беше забавно с нея.

- Леле, колко голяма сграда!!!

- Какво ѝ е? – изглеждаше изумена, че се изненадвам от един по-голям блок.

- Ами толкова е голяма! Толкова масивна! Напомня ми на комунистическия стил. У нас имаме много от тях. Всички те са толкова големи, толкова... ненужни! Само за да се правим на по-велики, от това, което сме.

Тя ме зяпаше като камък и с малка извивка на устните във формата на усмивка. Един кичур падна през лицето ѝ, а по него потекоха капки вода. Чак тогава усетих, че вали. Забързахме по една пряка. Там намерихме навес към вход на затворил магазин и се скрихме под него. Кичурите ѝ и се къдрееха от водата. Тя имаше черна коса, черни очи и беше с черно кожено яке, но за последното май не ѝ беше жал.

След малко дъждът поспря и се насочихме към един булевард, по който свихме към центъра. Тук всичко беше спряло – времето, хората, колите, дъждът. Прозорците на къщите светеха, но навън беше пусто. Между двете платна имаше езеро с гъски, патки и някой друг лебед.

По-нататък завихме към някаква кула. Тя каза, че трябва непременно да я видя. Но времето пак започна своя ход – дъждът се завърна. Моето яке беше за сноуборд и ми държеше топло, но се питах за нея. По улиците започнаха да текат реки и трябваше да прескачаме от плочка на плочка. В този момент съзрях една сграда наблизо. Приличаше на космически кораб. Прозорците бяха правоъгълни с почти елипсовидни форми. През тях не се виждаше, но блестяха в светлосиньо, а цялата сграда беше бяла.

- А това какво е?

- Болница.

- Прилича на космически кораб.

- Щом казваш.

Добре, че не си виждала „Пирогов”.

Кулата беше много висока и се виждаше отдалеч, но имаше още доста да се ходи. Така и не разбрах какво ѝ беше интересното – на Витоша също има телевизионна кула, но никой не ходи да я разгледа.

Очилата ѝ се бяха изпотили и не знаех дали успява да фокусира разстоянието. Замислих се върху израза „мокра кокошка” на английски. Дали щеше да разбере.

- Ето тук може да завием надясно.

Това прозвуча като мехлем за ушите ми. Завихме към един парк. Вече се беше мръкнало, а между дърветата изглеждаше още по-тъмно.

- Каква е тази къща?

- Нечия, някой живее тук.

- В парка?

- Да.

- Но това е градски парк, хората не живеят в парковете.

- Може да е частен.

- Тогава не трябва ли да има ограда?

- Не, защо?

- ... просто питам. – (просто съм тъп).

От другата страна на парка се намираше устието на реката. От другата страна се виждаха още небостъргачи.

- Всички сгради тук са нови. През Втората...
- ...

- Няма нищо на повече от един век.

Гледах отсрещния бряг поне 5 минути. Хиляди разноцветни светлинки от няколко небостъргача се отразяваха във водата. Там те се сливаха и играеха на оцветяващи флумастери с човешкото съзнание.

- Хайде, трябва да тръгваме.

Аз се върнах при нея и потеглих безмълвен. Не ми се тръгваше. Главата ми беше мокра до кости, но чувството на уют ме топлеше.

- Чух се с брат ми и той ми каза, че не е трябвало да идваме тук.

- Защо?

- Не бил типичен град. Но според мен на него вече му е писнал.

- Той тук ли живее?

- Не, но работи тук.

- На мен тук ми харесва!

- Радвам се да го чуя!

След като се върнахме обратно, първата ми задача беше да проверя дали колелото, което бях заел, е още на мястото си. Имах късмет – стоеше непокътнато. За момент си помислих, че нощта за нас е свършила, защото вече ме чакаха, а мен ме нямаше. Не ми се прибираше...

Наистина не знаех къде ме води. Беше тъмно, а тази част я нямаше на картата. Когато стигнахме блока ѝ, оставихме колелата в гаража отпред.

- Това е блок за студенти. Аз живея тук под наем. Имам си собствен апартамент.

- Яко...

- Идваш ли?