И всичко свърши

 - I’m sorry is that the right platform?

 - Umm, I don’t know.

Ауу, ле-ле, егати кондукторката!!! Как може да не знаеш! Тъпа гъска.

Бях на една от гарите в града на Кралицата им и исках да взема влака за нейния град. В тази държава влаковете са по-чисти и спретнати, но разписанието определено куцаше. Според таблото моят влак трябваше да пристигне на перон 6. Но той все не пристигаше, а вече бях ужасно закъснял. Снощи бях здраво купонясал.

Телефонът ми звъна. Беше тя, вероятно в нервна криза.

 - Къде си?

 - Ами тук на гарата, нещо не ми е много ясно къде трябва да отида.

 - Какво?

 - Има някакъв проблем на гарата.

 - Кога ще дойдеш?

 - Не знам, но ще закъснея с час. Трябва да затварям.

Затворих ѝ, защото кондукторката се обърна към мен. Съвсем вежливо я попитах:

 - Do you know how can I get information about the train?

 - Just a moment.

И тогава се случи немислимото. От якето извади едно уоки-токи и започна да говори с друга служителка на отсрещния перон, на около 5 метра една от друга. След минутка неразбираем разговор, тя се обърна към мен:

 - Go to platform 3.

 - Thanks!

Каква комуникация, какво разбирателство. В този момент получих съобщение: „Смотаняк. Тъкмо излизах. Безнадежден си. Като италианците, вечно закъснял. И беше гадно, тъкмо говорех.”. Нямах за какво да ѝ се обяснявам. Така или иначе бях закъснял, а влака не идваше. Отидох на въпросния перон и след малко влакът пристигна, но от отсрещната посока. Реших, че онази лелка е била права, пък и за пръв път бях на тази гара и че най-вероятно аз греша. Скочих вътре и се хванах за една рамка. Влакът потегли, а до мен седеше един много висок негър.

 - Excuse me, is this the train to …?

 - No, this one is for …

 - Fuck, really?

 - Haha, yup. Did you really think this one is for …?

Не му отговорих. Нямах какво да му кажа. Но той намери това за изключително смешно и започна да подскача като някоя маймуна във влака и единственото, което му липсваше бе един клон. За моя радост рампа над главата му липсваше. Слязох на първата гара, която за щастие се намираше в същия град. Този път се оказа една глуха огромна стоянка без тъпи и лъжливи кондукторки. Прекачих се от другата страна и попитах една неестествено висока и възрастна жена.

 - Excuse me is this the right way for the city of …

 - Yes, definitely. I’m also going there.

 - That’s nice. Could you help me, because I think I just lost myself.

 - Yes. Where are you from?

И така разговорът потръгна. Оказа се треньорка по волейбол. Сега отивала на семинар за медиатори. Щяла да се преквалифицира. Посещавала веднъж София през 70-те, но почти нищо не помнела и затова не ѝ се разсърдих като каза, че била там на море. Ако не беше тя със сигурно щях да се изгубя.

Когато пристигнах отидох на обичайното място. Тя не беше там, но и аз не бях изненадан. Бях закъснял с няколко часа, бях я накарал да си вземе свободен ден за мен и освен това ѝ треснах телефона, докато ме псуваше. И на всичкото отгоре чаках да ме прибере... Дали щеше да се появи за мен? Във всеки случай трябваше да ѝ кажа, че съм пристигнал: „Сори, не исках да те дразня. Аз съм в старфъкърс и ще седя още половин час, така че ако все още искаш да ме видиш, знаеш какво да направиш”. След това допълних: „След това просто отпрашвам към летището”.

Знаех, че звучи гадно. Вече сериозно се чудех дали ще се появи и ще ме прибере. Не исках да си тръгвам преди съм я видял пак. Сега наистина ми беше самотно. Много самотно. Щях да поседя повече от половин час във всеки случай. Освен това заминавах на следващия ден и тя го знаеше много добре. Колко ужасна ситуация. По принцип никога не закъснявам толкова много. Дори и когато не съм виновен. Ако не беше тъпата кондукторка щях да пристигна с един час закъснение и то, защото отидох на друга гара, която въобще не бях виждал преди и щях да се извиня с това. Тя знаеше, че съм в небрано лозе и не ми позволяваше, да се загубя. Но сега сигурно ѝ беше дошло до гуша, да се грижи за деца... По дяволите! Трябваше да стана призори и да си приготвя багажа още предния ден. Мамка му! Тя няма да дойде! Уф! Кафето тук е отвратително!

От навалицата на гарата изплува нейната фигура с усмивка и бодра крачка.

 - Хайде бейби.

Нахлузи пътната ми раница, хвана ме за ръка и ме поведе. Аз си мълчах. Освен, че бях стъписан, се чувствах безкрайно гузен. Излязохме на велопарка и се качихме на колелото ѝ. Този път аз карах. Бога ми, толкова добре знаех пътя до нейната квартира; насън да ме бутнат, щях да изброя паветата.

Не помня дали си казахме нещо, докато карах. На следващия ден ме изпрати до гарата и ми пожела лек път.

 - Надявам се, че следващата ни среща ще бъде в София.

Аз се засмях. Чудех се дали да не ѝ предложа да прекараме първата ваканция след Нова година заедно някъде в Рила или Пирин на ски.

 - Да, аз също. Вече те чакам.

Влязох във влака бързо, защото не исках да пропусна и този. Тя изчака да потегля и след това пак ми писа за приятно пътуване.

Аз ѝ махнах.

И всичко свърши.