Сладолед План Б

Седемдесет. Седемдесет дължини. Аз ги броях на отивания и връщания. Това означава 140 дължини на басейна.

Това си мислех около седем и половина сутринта на двадесет и втори май. Нямах време за размотаване, затова скочих. Първите пет бяха лесни. Следващите пет не толкова. Както винаги на всеки пет си правех почивки за по около минута. Винаги кроу, винаги три загребвания и издишане през дясната страна.

Петнадесет. Умората ме настигаше.

Двадесет. Остават още петдесет. Имам време и за нормални почивки.

Двадесет и пет. Един дебел чичко влезе в салона и зае крайната лента на басейна.

Тридесет. Моите пет за него бяха три, т.е. плуваше по-бавно от мен.

Сега влязоха и малки деца, които трябваше да заемат моята лента. Аз се отдръпнах и отидох в най-крайната лента, на най-осветената част.

Тридесет и пет. Мислех за най-различни неща, но се опитвах да се фокусирам върху едно. Мисълта ми летеше.

Четиридесет. Час и малко. Още тридесет. Трябваше ли всичките да ги правя. Да трябва, нищо няма да загубиш.

Четиридесет и пет, едва не се удавих. Губя кураж.

Наложи се пак да се преместя в средната лента, заради малките скокльовци. Сега трябваше да деля с друг човек коридора. За мен не беше проблем, защото той беше бавен и трябваше да го изчаквам... повече почивки за мен.

Петдесет. Още двадесет. Пфу. Не било чак толкова трудно. Но все пак не съм бил рекорда си от 66, който направих вчера. Цялата бройка на дължините беше съмнително калкулирана, така че като се сумират да получат буквата М.

Петдесет и пет. Нямам време, трябва да си тръгвам вече.

Шестдесет. Не мога да повярвам само още десет.

Шестдесет и пет. Колко съм велик. Само едно малко късче стои пред мен, едно нищо.

Седемдесет. Два часа откакто съм тук, вече е крайно време да си ходя. Днес имам да направя нещо много сериозно и съм твърде решен да си взема онова, което ми принадлежи.

Седемдесет и една.

Излязох и се измих. Докато се преобличах в съблекалнята, човекът, с когото делях лентата ме заговори:

 - Много тренировки, нещо?

 - Два часа за днес.

 - Брей, това си е много

 - Мхм.

Повече не му отговорих, трябваше да побързам и да се прибера. Кецовете на Конвърс, дънките и черната тениска. Първото и третото си ги купих за този повод, защото смятам, че готините неща ми носят късмет.

Прибрах се вкъщи и си приготвих багажа. Имах място само за една раница. Нашите ме видяха и питаха къде отивам.

 - Ъ-ъ-м, на екскурзия с ИЕсЕн... на златните мостове (другата или предната седмица е имало такава).

 - Пари трябват ли ти?

 - Не (не ми трябват левове).

 - Добре, не искаш ли да те закараме до гарата?

 - Не, благодаря (Аве, разкарайте се, не виждате ли, че бързам, имам полет)!

 - Кога ще се върнеш?

 - След три дни. Всичко е организирано и съм си го платил. Храна, спане, транспорт...

 - Добре, айде.

Приготвих си раницата. Всичко е вътре.

Докато нашите се въртяха в хола, аз взех кредитната карта на майка ми. Тя никога не я ползваше, но пък ми я даваше всеки път като ходя в чужбина.

На излизане, тя ме спря и каза:

 - Днес заминаваме за Кърджали за рождения ден на леля ти. Като свършиш с екскурзията, може направо да дойдеш при нас.

 - Окей, ще видя, айде чао!

 Навън си взех такси. Не ми оставаше време, а пък имаше задръстване. Изведнъж на Яворов шефа ми изникна с неговата кола и една от адвокатките в офиса. Да им махна ли или да се скрия?

Те не ме видяха.

На летището нямаше опашка, бях последен. Всичко мина супер бързо, имах само раница с гащи, чорапи, четка за зъби и няква блуза. Докато чаках на гейта, майка ми звъна.

 - Да знаеш къде ми е картата?

 - Да в мен е.

 - За какво ти е?

 - Трябва ми.

 - Защо?

 - Не мога сега да обясня, но ми трябва.

 - Къде е автобуса, с колата може да ви настигнем и да ви изчакаме на почивката?

 - Аз не съм в автобус. Заминавам със самолет.

 - Какво!!! За къде? Защо не ми каза?

 - Няма значение. Ще ти звъна по-късно. Чао!

Затворих ѝ. Какъв провал. Имах достатъчно скатани пари от парите за дрехи от офиса, не ми беше нужна картата ѝ, просто я взех за да съм сигурен, ако нещо ми се случи.

По време на полета не мислех за това. Всъщност не ми пукаше особено. Вече нямаше връщане назад. В момента прекосявах континента.

Като пристигнах, отидох на гарата и се качих на първия влак. Тогава звъннах на баща ми, защото той щеше да разбере. Оказа се, че те вече са пристигнали при леля ми и тя веднага се е усетила, защото тя от малкото хора на света, знаеше. И всичко се нареди.

Сега наистина нямаше връщане назад.

В София валеше, а тук беше почти безоблачно. Аз си бях взел зимно яке, но по тениска ми беше супер.

Докато пътувах, размишлявах върху стратегии. Всичките ми се видяха еднакво глупави, затова реших, че единственото, което не бива да правя е да се паникьосвам.

След около час ѝ пратих писмо:

„Аз минах Хктхнбсх и се насочвам към ух. Искаш ли да се видим в Старбъкс?”

Когато пристигна ще прекарам тридесет минути може би и ако не дойде, ще си тръгна като мъж и ще започна План Б.

Тия в Старбъкс все още си имаха от онова ужасно кафе. Този път обаче ми се доспа от него. Зачаках. Телефонът ми се събуди в джоба.

 - Какво правиш, как си?

 - Ами малко уморен.

 - Какво?

 - У-мо-рен.

 - Ааа, ти си уморен.

 - ... (Какво заключение)

 - Още ли си там?

 - Да.

 - Ей сега идвам с една приятелка.

 - Ок.

След малко пристигнаха.

 - Искаш ли да хапнем сладолед?

 - Ъъъм, добре.

По пътя вървяхме към другия изхода на гарата, който никога не бях виждал. Вървяхме, а тя говореше по телефона. Другата само гледаше тъпо и ми се усмихваше. Вървяхме по един дълъг коридор и си мислех каква грешка беше да си взема зимното яке. В този момент се усетих, че тя беше облечена като за работа в офис и заради токчетата се извисяваше една глава над мен. Уповаваше ме само ръстът на приятелката ѝ, която беше по-ниска от мен и ходеше по джапанки. Когато излязохме от коридора, стигнахме ескалатори, които водеха към площад. Там в центъра имаше каравана, в която продаваха сладолед.

 - Какъв искаш?

 - Нямам предпочитания.

Чувствах се като извънземно. Не знаех какво да кажа, как да се държа, какво да правя.

Взехме няколко стола и седнахме.

 - Ти какво правиш тук? – не тя, а приятелката ѝ.

 - Ами, ъъ, отивам при един приятел (План Б).

 - А какво правиш в този град? – пак тя

 - Ами, минавах оттук и реших да ви видя.

 - Хмм. А как си иначе?

Тя ме зяпаше с много сини очи и циничен поглед. Усмивката ѝ не изчезваше. Тази, която трябваше да дойде сама, гледаше без израз. Фокусът през очилата беше едно към едно, което означаваше, че кълве всяка дума и мимика, която издам.

 - Ами имах планове и реших да мина, така се бяхме организирали.

Не бях нервен, просто сладоледът ми се разкашка. Но сега трябваше да говоря, а тази дрисла ме правеше на маймуна. Нещастие!

Разговорът тръгна в неопределена посока, но си говорехме предимно аз и приятелката ѝ. Тя щяла да ходи в Индия (какво ме интересува, дано никога не се върне), скоро си извадила виза.

 - Виза? Виза за Индия? – изненадох се.

 - Ами да, виза. Искат виза за чужденци.

(Никога няма да си издам виза за Индия).

На площада минаха няколко души, явно техни познати. Приятелката ѝ стана и каза, че се връща след малко.

 - Какво става, нямаш ли изпити?

 - Ами да , имам, имам няколко... Наказателно, облигационно,...

 - Аха.

 - Това тук е целият ми багаж. Само за три дни съм. Имам и един български вестник, искаш ли да го видиш?
 - Не, благодаря.

Приятелката ѝ се върна.

 - Ами ние имаме работа, но ако искаш може да останеш за следобеда и после да се видим. Една приятелка е свободна, може да те разведе и да остане с теб.

 - Не, не, остави. Ще тръгвам – вече нямах никакво желание да остана с тях.

 - Сигурен ли си?

 - Да.

Прегърнахме се и си казахме чао.

Аз се завърнах към коридора по ескалатора. Накрая се завъртях – никой нямаше зад мен.

 - Ало братле, какво става?

 - Нищо, чудех се дали ще ми звъннеш вече?

 - Ами нали се разбрахме, ако не ти звъна, че всичко върви по план.

 - Значи идваш?

 - Да, план Б.

 - Не стана ли?

 - Абсолютно се провалих. Взимам първия влак.

 - Ок, като наближиш ми звъни пак.

 - Ок.

Затворих и отидох да си взема билет. На опашката се огледах назад. Тя пак липсваше.

Повече не се обади(х). 




Онова, за което винаги си жадувал е това, което най-малко очакваш! Това, за което мечтаеш сега е онова, което най-малко ще ти се случи! Разликата между двете е, че от едното не можеш да заспиш, а с другото една сутрин се будиш, но всичко е като насън!