На довиждане

Няма смисъл в думите. Като пролетен фьон те падат отвисоко, преминават през теб, продължават някъде далеч зад теб и не се връщат. Главата ти шуми, а около вас – спокойно, като в зимна градина. Всичко се чете в очите.

Този път не шават, не те разглеждат, не мигат, не изразяват.

Наблюдават. Всеки жест, всяко движение. Твоето лице е един недовършен разказ, за мечтите и желанията, за разочарованията и угризенията, за дългата сметка за телефон и късите есемеси, за плановете и закъснелите срещи, за гушнатата възглавница, за онова, което все още го няма.

Насреща – черен грим върху паметник. Стои и те зяпа. Вбесява, а не говори. Не виждаш, не разбираш. Около вас е пусто, няма душа, няма време, няма стени, само тази маса между вас.

Това не е кръстопът, защото нищо не пресича калдъръма. Или излизаш на главния път или скачаш в блатата.

Кой дава, кой получава, кой сгреши и кой прости? Къде съм аз и с какво да продължа? Цената, която платих за теб не е по сметката на един милион други, как ще ми я върнеш? Търсех повече, намерих нищо.

Нямам какво да ти кажа. Не ме търси, не искам да чувам и да виждам. Ще ми липсваш както всичко друго, от което се отказвам без бой, но пък знае ли се, след година-две, може да се разминем без да те позная.

Тогава няма да ми е мъчно.