(К'во ми говори сякаш за пръв път стъпвам тук)
- А ето там, в тази посока е офисът...
(Аха, да, колко интересно, направо ти завиждам, че знаеш)
След като се изфука колко много знае за колегите от тукашния клон, моят сицилиански спътник и колега извърна поглед на другата страна и се втренчи в отсрещното сепаре, към останалите от групата. Не че му бяха забавни, но просто се усети, че се преструвам.
Бяхме на гарата, във влака и чакахме да ни сменят мотрисата. На онази гара. В онзи град.
Пролет като есен. Град като призрак. Липса като ампутация. Любов като себенадлъгване. Тук е възелът им.
Две години без няколко дни. Наоколо е същото, гарата е пак толкова сива, тъмна и грозна. Новите светло сини знаци са застанали като изкуствени палми в офис.
Сградите наоколо ми изглеждат малко непознати, но това е, защото досега не се бях заглеждал.
Небето е също сиво-бяло като стар сняг. Сякаш никога не се е променяло.
Това не е град, това е затвор. Душите на хората се стичат в тази канавка.
Както и да се въртиш няма как да видиш повече през прозореца. Може само да наблюдаваш тази картина. Тук чудеса няма и няма да се случат (някой друг ми го каза).
Стига толкова, мотрисата ни затегли в обратна посока, но към друга дестинация. Колко объркана ЖП система. Лека-полека започнахме да заобикаляме града. Изведнъж ми се стори още по-мрачно и зло. Не гара, а индустриален парк. След това храсти и малки семейни къщички, без да те разсейват.
Влакът се ускори и тогава го видях. Минах покрай него като комунист край Бузлуджа - изтръпваш, но не припарваш. Вторачваш сене мигашспомняш сипреживяваш нанововръщаш сеидват ти луди идеиуспокояваш сезаболява теизнервяш сеповтаряшдишаш.
Дишаш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар